Правилата на живота на забележителната мексиканска художничка

(Me and My Parrot, 1941 by Frida Kahlo)

Тревога, болка, наслада, смърт – това е просто нишката на живота. 

Най-важната част от тялото ми е мозъкът. Харесвам веждите си и очите. Освен тях нищо друго не харесвам у себе си – главата ми е твърде малка, гърдите ми – средни. От противоположния пол се сдобих и с мустаци. 

Рисуването направи живота ми завършен. Изгубих три деца и всичко, което можеше да запълни чудовищния ми живот. Картините ми замениха тази празнота. Мисля, че работата е най-хубавото от всичко. 

Не знаех, че съм сюрреалист, докато Андер Бретон не пристигна в Мексико, за да ми го каже. 

В Париж си струваше да отида единствено, за да разбера защо Европа загива, защо всички тия безполезни хора родиха Хитлер и Мусолини. Кълна се в живота си, че ще ненавиждам това място и тия хора докато умра. 

Ти дори не можеш да си представиш, какви копелета са парижаните. Призлява ми от тях. Такива гнили „интелектуалци” са, че не мога да ги понеса повече ни  секунда. По-добре да седна на земята и да продавам тортили, отколкото да имам работа с  тия творчески „кучки” в Париж. С часове седят по кафенетата, греят си драгоценните дарования и водят безкрайни беседи за култура, изкуство, революции и тем подобни, мислейки, че са богоизбрани, мечтаейки за фантастични глупости и замърсявайки въздуха с идеи, които никога не въплъщават в живота. 

Не рисувам и изобщо нищо не правя. Не ми харесва висшето общество в Ню Йорк и като зная, че хиляди хора живеят в ужасна нищета, чувствам някаква ярост към всички тия охранени котаци.

Най-важното нещо за всеки в Америка, е амбицията, желанието да станат „някой”, а аз, откровено казано, никак нямам такива стремления. 

Изобщо не обичам американците. Те до един са скучни, а лицата им, особено на възрастните жени, са като недопечени кифли.

Всичко, което виждат очите ми, всичко, което могат да докоснат ръцете ми от всякакво разстояние – това е Диего. Нежна тъкан, цветен оттенък, жица, нерви, моливи, лист, прах, клетки, война и слънце – всичко, изживяно в минута безвремие, - това е той.

Диего – моят мъж, Диего – моят приятел, Диего – моята майка, Диего – моят баща, Диего – моят син, Диего – аз, Диего – Вселената. 

Пиех, за да удавя своите скърби, но тия гадини се научиха да плуват. 

Крака – за какво са ми нужни, ако имам криле, за да летя. 

Мислеха, че съм сюрреалист, но не бях. Никога не съм рисувала мечти. Аз рисувах моята реалност. 

Източник: esquire.ru
Картина: Me and My Parrot, 1941 by Frida Kahlo