Човекът, който не е преминал през ада на своите страсти, никога не ги е превъзмогнал. Тогава те обитават „съседната къща” и без той да подозира, може да избухне пожар и да се прехвърли към неговия собствен дом. Когато човек се отказва, изоставя и забравя твърде много неща, винаги има опасност нещата, които е пренебрегнал, да се върнат с още по-голяма сила.

Когато човек поеме пътя на индивидуализацията, когато живее своя собствен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не съществува никаква гаранция – ниго за миг, че няма да изпаднем в някаква грешка или дори в смъртна беда.
Може да си мислим, че съществува някакъв сигурен път. Но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като мъртвите.

Ние не можем дори да си представим един съвършено различен свят, защото живеем в свят, управляван от определени закони, които са формирали нашия дух и нашите психични предпоставки.
Ние сме строго ограничени от вродената в нас структура и затова тясно свързани чрез цялото наше съществуване и мислене с този наш свят. Митичният човек изисква едно отиване отвъд всичко това, но човекът на науката не може да го допусне.
За интелекта цялото мое митологизиране е чиста спекулация. За емоциите обаче, то е целебна и необходима дейност. Тя придава на съществуванието блясък, от който човек не би желал да се лиши.

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава – безсмислието или смисълът. Ако безсмислието абсолютно натежаваше, то с всяка стъпка на развитието, изпълненият със смисъл живот постепенно би изчезвал. Но не е такъв случаят, поне така ми си струва. Вероятно, както е при всички метафизични въпроси, и двете са верни – животът е, или притежава смисъл и безсмислие. Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.

Карл Юнг, „Спомени, сънища, размисли”
Илюстрация ~ antsandmoths.deviantart.com