Писмата на великите

Пенчо Славейков и Мара Белчева. Тяхната любов е поетична и съдбовна. Пламъкът й озарява с нежност, която двамата влюбени носят до края на дните си. Той – талантливият поет и тя – красивата поетеса, преводачка, муза. Той издъхва в ръцете й, а тя окичва гроба му с цветя до края на живота си, вярвайки, че всеки техен ден заедно е равен на година любов.

До Мара Белчева

„Трябва да се отдалечи човек от онова, що обича, за да сети силата на своята обич... Аз я смятам за най – важното нещо в моя живот... Как ми е драго, че си почувствала и съзнала, че моята зла орисия ме е опазила чист и приближила до сърцето ти... Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни сдружи за щастие неволята на сърцата, след дълго и дълго пилигримство... непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си. И когато друг би гледал жената и би те искал като такава, моят поглед дири наслада в твоята душа... И целувките ни аз не съм чувствал освен като съюз на душите. И свидното си дете ето защо аз наричам сестра – и другарка: защото дели с мен туй, що деля ази с нея – и скърби, и радости, и аромата на чисти възвишени помисли..."
27 март 1905 година

Картина ~ Портрет на Пенчо Славейков, Никола Петров, 1910 г.
Снимка ~ Мара Белчева - bg.wikipedia.org