„Не мога да си обясня защо толкова бързо свикваме с неуюта си и със съдбата си на впрегатни добичета.”

1996 г. Едно Радичково интервю, част от прелюбопитните разговори с писателя в периода от началото на 60-те до средата на 90-те години, събрани в книгата „Йордан Радичков. Интервюта“ (изд. НИКЕ).

Господин Радичков, вижда ли му се краят на теглото? 

За света не мога да говоря, но за теглото ни мисля, че ние, българите, тепърва ще има да патим. България прилича на един натъпкан с пътници влак, който се носи през дефилето. Машинистът често надува локомотивната свирка, за да придаде бодрост на пътуването. По прозорците са се надвесили пътници и гледат навън. Някои от тях махат с ръце на работници по полето. Мнозина се взират далеко напред и с ужас откриват, че железопътният мост отпред се е срутил, а върху железопътното трасе са разпилени изкривени релси и железа. Влакът продължава да се носи напред, подсвирквайки бодро. Пътниците се отдръпват от прозорците, споглеждат се и се умълчават. Някой пита с висок глас: „Този машинист не вижда ли, че мостът пред нас е паднал?“. Вместо отговор отвън се чува бодрото подсвиркване на локомотивната свирка и тракането на колелетата.

И какво става по-нататък с влака и с пътниците? 

Не мога да Ви кажа, защото и аз бях във влака и при падането му в пропастта съм загубил съзнание. 

Четейки поп Минчо, разбираме, че повтаряме дереджето си от края на миналия век - същите зулуми, духовно нищи мародерстват над българина... Защо според Вас се въртим в омагьосан кръг толкова години? 

Защото ни харесва. Ние, българите, сме като долапчийски коне с капаци на очите. Въртим този разнебитен воден долап, наречен живот, и колкото повече го въртим, толкова повече ни харесва. Не мога да си обясня защо толкова бързо свикваме с неуюта си и със съдбата си на впрегатни добичета. Не знам кой друг народ би търпял това. 

Късметлии ли сме българите? 

Не сме късметлии, макар че се надяваме на късмета си. Но какъв късмет може да има народ като нашия, който живее на вересия, потънал е до гуша в дългове и чака някой друг да дойде да оправя работите му. 

Какво Ви зарадва най-много през изтеклата година? 

Радват ме внуците, които щъкат около мен. 

А какво Ви огорчи най-вече? 

Огорчава ме търпението на българина, който продължава да носи мълчаливо гнета на своите управници. 

Бяхте впечатлен наскоро от факта, че цената на една въшка сред учениците върви по 200 лева. Сега е някъде към 500. Кои цени на стоките у нас най-много Ви шокират? 

Не само цената на въшката ми прави впечатление, ами всички цени. У нас цените се сгромолясват върху главите ни като камъни или като падащи предмети. Човек, тъй както си върви спокойно по улицата, не знае какъв падащ предмет може да го удари по главата. Ако властите се грижат за народа, трябва да поставят навсякъде предупредителни надписи: „Пазете се от падащи предмети!“... На никого ли вече не прави впечатление, че се движим и действаме като ударени по главите? 

Преди десетина години в Прага дигнали двойно цените на дините. Никой тогава не купил и килограм. Цялата продукция изгнила и правителството върнало старите цени. Способни ли сме на такова нещо? 

В Прага могат да си играят с цените на дините, защото имат хубава чешка бира и който не иска да яде диня, ще си пие хубава чешка бира. Мисля, че у нас правителството не е способно на такова нещо, а и не зная на какво е способно! 

В последното си интервю за „24 часа“ казахте, че ако трябва да излезете навръх Нова година с обръщение към българския народ, ще се обърнете с лице към него и ще помълчите. Не мислите ли, че някой все пак трябва да му заговори човешки? 

С настъпилите промени у нас ние така се разговорихме, че станахме една огромна говорилня, а народът си запуши ушите, за да не слуша. На народа си само можем да се поклоним и да му се извиним, че го оставихме да тъне в униние. Едва ли другаде по света има народ, изпаднал в такова униние, в каквото униние ние сме изпаднали!

„Изглежда месия нам е нужен“ са Ваши думи. Това ли единствено може да ни спаси?

Времето на месиите е минало. Казал съм го прибързано. Все се надявам, че нещо в недрата на народа зрее и че един ден ще се покаже навън. Ако сме живи - ще видим какво е, ако не сме - децата и внуците ни ще видят. 

В писането ли само намирате спасение? 

Писането не може да бъде спасение. То е тежка и изнурителна работа. 

Вярвате ли в прераждането? В какво и къде бихте се преродили? 

Това са неща, за които не искам да говоря публично. 

Способен ли е българинът да си даде, дето се вика, и сватбената халка, за да спаси хазната на отечеството? 

Мисля, че не, защото тази хазна му е чужда, както му е чуждо до известна степен и отечеството. Днес българинът е чужденец в отечеството си и оттам идват много от бедите ни. 

Безсмъртието занимава ли Ви? 

Такива работи не са занимавали ума ми. 

Униние се шири сред хората. Наемате ли се с едно изречение да повдигнете духа им...

Не се наемам, защото не познавам такова магическо изречение. Как се добива кураж отново, когато човек вижда, че всичките му гемии са потънали! Остава ни само да се лутаме по брега и да се поглеждаме враждебно. Когато човек губи, той става зъл и целият свят му е крив. Понеже нашите политици и управници продължават да се правят на разсеяни и да се държат тъй, сякаш нищо в България не се е случило, мисля, че по някакъв начин трябва да се развали рахатлъкът им. Неотдавна бях за известно време в реанимацията на наша болница и една нощ си помислих, че вместо да лежим и пъшкаме, привързани с найлонови тръбички към банка с животоспасяващи течности и разтвори, не е ли по-добре да се вдигнем вкупом и да тръгнем из града да протестираме, понесли със себе си металните прътове, на които са окачени банките с животоспасяващите течности и разтвори. Няма да скандираме, а ще минем мълчаливо покрай президентството, Министерския съвет и парламента, където ще спрем за по-продължително време. Ако излезе някой да ни попита какво искаме, ние ще кажем, че искаме всички да си вървят по домовете. България вече е разграбена и загробена и те няма какво повече да правят в тези учреждения, да седят вътре и да се спотайват като бълха в гащи. За да придадем по-голяма тежест на протеста си, ние ще започнем да късаме тръбичките, с които сме привързани към банките с животоспасяващи течности и разтвори... Ония обаче ще продължат да се спотайват зад стените, а ние ще се приберем безславно в болницата, осъзнавайки с горчивина, че да се протестира в България, е лудост. Управниците са убедени, че управляват добре, че не нарушават конституцията и шенгенските споразумения, не пушат в автобуса, както и на местата, забранени за пушене, спазват всички международни договорености. Каква хубава дума само - договорености! 

Какво може да се случи по-нататък? 

Какво може да се случи в една глухоняма страна! Нищо. Ние можем да живеем така чак до Второто пришествие, потънали в дълбоко мълчание. Дори да се полеем с бензин и да се самозапалим в знак на протест - това няма да стресне или да трогне никого. Ужасно е, но е така! Управниците мразят всеки протест или несъгласие, изказани по техен адрес, защото това разваля рахатлъка им. Горките български управници! Човек вече не знае кого по-напред да съжали - тях ли да съжали, или народа си да съжали, който продължава да стиска зъби и да мълчи?

Водещ: Иван Матанов 24 часа, № 353, 24 дек. 1996 г.
От: „Йордан Радичков. Интервюта”, Издателство НИКЕ, 2019 г., издателство НИКЕ
Снимки: издателство НИКЕ